ОПРЕДЕЛЕНИЕ:17.01.2012г./ВЧГРД №371/2011г.

26.01.2012

Производството е по чл.262,ал.3 ГПК.
С разпореждане от 21.11.2011 год., постановено по Гр.д.№ 93/ 2006 год. Районен съд-М. е върнал въззивната жалба на нейния подател поради неотстраняване нередовностите в указания срок- невнасяне на определената от съда държавна такса в размер на 250,32 лева.
Разпореждането е обжалвано от подателя на въззивната жалба с оплакване за незаконосъобразност.Частната жалба е подробно мотивирана. Ищецът твърди, че дължимата държавна такса е неправилно определена, а освен това, макар и извън указания срок, таксата за обжалване на решението е внесена в определения размер, за което представя копие от вносна бележка. Моли съда да отмени разпореждането и върне делото на МРС за даване ход на жалбата и нейното администриране.
Препис от частната жалба е връчен на другата страна, която в указания срок не е подала отговор.
Окръжният съд, като обсъди оплакванията в частната жалба, във връзка със събраните доказателства и законовите изисквания, приема следното:
Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
С разпореждане на МРС от 31.10.2011 г.(л.293) въззивната жалба вх.№ 5101 от същата дата на Т. Х. П. от с.С. е оставена без движение, като на жалбоподателя е указано в 1-седмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ОС-М. държавна такса от 250,32 лв. Това съобщение му е връчено на 10.11.2011г.(л.318), т.е. едноседмичният срок изтича на 17.11.2011 г. (четвъртък)-присъствен ден. До тази дата вносна бележка за таксата не е представена в деловодството на съда, поради което с обжалваното разпореждане съдът е върнал въззивната жалба на нейния подател.
Преди изтичане на преклузивния срок за внасяне на таксата обаче Т. Х. е подал частна жалба против резолюцията на районния съд от 31.10.2011 г. за внасяне на държавна такса в определения размер-250,32 лева. В нея, както и в настоящата частна жалба поддържа, че при определянето й съдът не е съобразил правилата за определяне на държавна такса в делбеното производство съобразно разпоредбата на чл.55,ал.1,б.”б” от ГПК(отм.), а именно, че се дължи такава върху ¼ от данъчната оценка на имота, и едва след това да определи размера на таксата за обжалване пред горната инстанция. Разпореждането, с което на жалбоподателя е указано внасянето на определена такса обаче не подлежи на самостоятелно обжалване, поради което и съдът е приложил ч.жалба към делото и не я е изпратил на горната инстанция. Оплакванията, които се правят в нея, подлежат на разглеждане при обжалване на разпореждането за връщане на въззивната жалба, което следва да направи този състав на съда, още повече, че такива доводи са изложени и в частната жалба, предмет на разглеждане в настоящото производство.
Въззивният съд намира тези оплаквания за неоснователни.
Делото е делбено, като обжалваното решение е постановено във втората фаза на делбата – нейното извършване.Страните са получили съответен дял от съсобствените имоти, като със същото решение на основание чл.293а от ГПК(отм.) съдът е осъдил всеки един от съделителите да заплати по сметка на МРС държавна такса от по 500,64 лева, т.е. разноските са определени съобразно стойността на дяловете на страните, като видно от решението по допускане на делбата правата им са равни-по ½ ид.част. Съдът е определил таксата за обжалване на решението пред въззивната инстанция на основание чл.18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.Съобразно тази разпоредба за обжалване пред въззивна инстанция се събира такса в размер 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес. И тъй като с решението съдът е определил дължимата по сметка на МРС такса за делбеното производство, осъждайки всяка една от страните да я внесе съобразно дела си, то за въззивното обжалване на решението и съобразно разпоредбата на чл.18 от Тарифата тази държавна такса ще е в половин размер от дължимата на районния съд. По тези съображения въззивната инстанция намира, че размера на таксата е определен правилно.
Така постановеното разпореждане за връщане на съда е правилно, доколкото пред него не е имало доказателства за внасянето на определената държавната такса. С частната жалба обаче са представени доказателства (вносна бележка от 02.12.2011 г.) от които е видно, че макар и извън срока, таксата от 250,32 лв. по сметка на МОС е внесена. При това положение, с оглед гарантиране правата на страните поне за двуинстанционност на производството и наложилата се практика на ВКС , въззивният съд намира, че разпореждането за връщане следва да бъде отменено, като делото се върне на РС-М. за даване ход и администриране на въззивната жалба срещу постановеното решение за извършване на делбата.
Мотивиран от горното, Окръжен съд – М.

О П Р Е Д Е Л И :

ОТМЕНЯВА Разпореждане на Районен съд - М. от 21.11.2011 год., постановено по Гр.д.№ 93/ 2006 год., с което е върната въззивната жалба на нейния подател Т. Х. П. от с.С.
ВРЪЩА делото на същия съд за даване ход и администриране на въззивната жалба против решението за извършване на делбата.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ:23.01.2012г./ВЧГРД №26/2012г.

26.01.2012

Производството с правно основание чл. 274, ал.1, т. 1 от ГПК е образувано по жалба на адвокат Р. Б. като особен представител на И. Д. Д. от Г. Л. против определение на ЛРС от 07.11.2011г., постановено по Г.дело № 595/2011г. по описа му, с което производството по иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 и чл. 124,ал.1 от ГПК е прекратено, поради липса на правен интерес. Твърди се в жалбата, че съдът неправилно е приел възражението на длъжника по заповедното производство за просрочено като подадено след изтичане 14-дневния срок, като не е отчел, че заповедта за изпълнение е издадена на 07.03.2011г. , съобщението до длъжника И. Д. е изпратено за връчване на 08.03.2011г., поради което и е невъзможно да е получено на 10.02.2011г., както е отбелязано в самото съобщение и както е приел съдът , за да обоснове прекратяване на делото. Иска се от въззивния съд да отмени прекратителното определение на РС Л. и върне делото за продължаване съдопроизводствените действия .
Ответника по жалбата ВиК О. Г. М. с писмения си отговор твърди правилност на атакувания съдебен акт с искане за отхвърляне жалбата като неоснователна.
Окръжен съд М. , като разгледа приложеното Г.дело № 595/2011г. по описа на ЛРС , предвид твърденията на жалбоподателя, становището на ответника по жалбата и въз основа на закона , приема следното:
Частната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274,ал.1,т.1 от ГПК съдебен акт от легитимирана страна , имаща правен интерес за това, предвид обуславящото исковото производство заповедно производство и приетото от съда в прекратителното определение влизане в сила на заповедта за изпълнение, издадена срещу И. Д. Д. , поради което е допустима за разглеждане.
Разгледана по същество е основателна.
Производството по Г.дело № 595/2011 г. по описа на РС Л. е образувано по искова молба от 02.05.2011г. на ВиК О. Г. М. срещу И. Д. Д. по реда на чл. 422 от ГПК след издаване заповед за изпълнение по заявление на ищеца и подадено възражение по реда на чл. 415 от ГПК .
С обжалваното определение от 07.11.2011г. РС Л. , предвид приложеното заповедно производство № 358/ 2011 г. на РС Л., е приел, че длъжникът И. Д. е подал възражението си срещу издадената заповед за изпълнение на 21. 03. 2011г. след изтичане законоустановения двуседмичен срок , при връчена заповед за изпълнение на 10.02.2011г., поради което и заповедта за изпълнение е влязла в сила и ВиК О. Г. М. няма правен интерес да установява по исков ред съществуването на вземането си срещу ответника Д. .
Така постановеното определение е неправилно и следва да се отмени.
Принципно е съответно на закона разбирането на първостепенния съд, че исковото производство по чл. 422 от ГПК е обусловено от подадено в срок възражение на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение . Неправилно обаче съдът е приел, че възражението на И. Д. е просрочено. Видно от приложеното заповедно производство , заявлението на ВиК О. Г. М. е подадено на 07.03.2011г. по реда на чл. 410 от ГПК , като заповедта за изпълнение е издадена от съда на същата дата -07.03.2011г. . Съгласно чл. 411,ал. 3 от ГПК препис от заповедта е изпратен на длъжника на 08.03.2011г., видно от приложеното на л. 9 от ч.Г.дело 358/2011г. съобщение . При тези безспорни данни за подаване на заявлението, издаване заповедта за изпълнение и изпращането й за връчване на длъжника, е очевидно, че не е възможно да е получена на 10.02. 2011г., както е отбелязано от длъжностното лице по призоваването и както е приел първостепенният съд, за да прекрати производството . В нарушение на закона първостепенният съд е взел предвид единствено отбелязването на длъжностното лице по призоваването при връчване на съобщението, без да отчете датата на издаване заповедта за изпълнение, така и датата на изпращане от съда съобщението за връчването й . Безспорно е по делото, че се касае до грешка при отбелязване датата 10. 02. 2011г. , тъй като към този момент не е било образувано заповедно производство и издадена заповед за изпълнение, която да е подлежала на връчване . Предвид издадената на 07.03.2011г. заповед за изпълнение и изпращането й за връчване на 08.03.2011г., то следва да се приеме, че заповедта е връчена на длъжника на 10. 03. 2011г.. Възражението си длъжникът И. Д. е подал на 21. 03. 2011г., в указания от съда и съответен на чл. 414,ал.2 от ГПК двуседмичен срок , считано от 10. 03. 2011г.., изтичащ на 24.03.2011г.. При подадено в срок възражение заповедта за изпълнение не е влязла в сила и за заявителят ВиК О. Г. М. е налице правната възможност ,съгласно чл. 415,ал.1 от ГПК, да установи вземането си по съдебен ред чрез предявяване на иск в указания му от съда едномесечен срок . Исковата молба е подадена в този срок, поради което и производството по чл. 422 от ГПК с предмет установяване съществуването на вземането на ВиК О. Г. М. по издадената срещу И. Д. на 07.03.2011г. заповед за изпълнение е допустимо.
Предвид гореизложеното, като е прекратил производството по чл. 422 от ГПК , приемайки наличие на влязла в сила заповед за изпълнение от 07.03.2011г. , връчена на 10. 02. 2011г. , първостепенният съд е нарушил закона , поради което и определението му като неправилно следва да се отмени, а делото се върне за продължаване съдопроизводствените действия.
Съдът намира искането за осъждане ответника по жалбата да заплати на особения представител , назначен от съда на основание ч. 47,ал.6 от ГПК сумата 100 лева адвокатско възнаграждение за подадената частна жалба за неоснователно. Видно от делото при назначаването на особения представител с определение на съда от 09.06. 2011г. е определен депозит за заплащане възнаграждение в размер на 100 лева, което е относимо към първоинстанционното производство , част от което е и настоящето в.ч.Г.дело. Конкретният размер на възнаграждението, което следва да се изплати на особения представител би следвало да се определи по реда на специалния Закон за адвокатурата, който в чл. 36 ,ал. 3 предвижда, че при липса на договор между страните , възнаграждението се определя от Адвокатския съвет.

Водим от гореизложените мотиви, окръжният съд

О П Р Е Д Е Л И :

ОТМЕНЯ определението на районен съд Л. от 07. 11. 2011г. постановено по Г.дело № 595/2011г. по описа му, с което е прекратено производството като НЕПРАВИЛНО и ВРЪЩА делото на РС Л. за продължаване съдопроизводствените действия.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ:23.01.2012г./ВЧГРД №16/2012г.

26.01.2012

Производството по делото е образувано по частна жалба на Д. К. А. от Г.М. против разпореждане на Районен съд-М. по гражданско дело № 665/2011 година, с което е определена дължимата държавна такса по исковата претенция в размер на сумата от 1238.27 лева.
Въззивният съд намира, че частната жалба е недопустима, а образуваното по същата въззивно производство в Окръжен съд-М. следва да бъде прекратено.
Разпореждането на първоинстанционния съд, с което на ищеца и жалбоподател в настоящото производство е указано да внесе по сметката на Районен съд-М. държавна такса по исковата му претенция в размер на сумата от 1238.27 лева /разпореждане на л.18 от делото на РС-М./ не е от категорията на актовете, посочени в разпоредбата на чл.274 ГПК, които подлежат на обжалване с частна жалба. Подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.1 ГПК би бил съдебният акт - разпореждането за връщане на исковата молба поради невнасяне на определената от първостепенния съд държавна такса, но не и разпореждането, с което на ищцовата страна е указано да внесе определена от районния съд сума, представляваща държавна такса.
Предвид изложените мотиви въззивният съд

О П Р Е Д Е Л И :

ПРЕКРАТЯВА производството по въззивно частно гражданско дело № 16/2012 година по описа на Окръжен съд-М. поради недопустимост на частната жалба на Д. К. А. от Г.М., У. „. № *.
ВЪЗЗИВНОТО определение подлежи на касационно обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на лицето Д. К. А.; на последния да се изпрати препис от настоящото определение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ:19.01.2012г./ВЧГРД №15/2012г.

26.01.2012

Производството е по чл.279, във вр. с чл.274 от ГПК.
С разпореждане от 19.09.2011 год.(л.56), постановено по Г.д.№ 2005/ 2010 год. Районен съд-Л. е указал на ищцата Ц. Г. в едноседмичен срок да внесе по сметка на съда сумата от 100 лева за назначаване особен представител на ответника П. А. Г..
Разпореждането е обжалвано от назначения на ответника особен представител А.Б. с оплакване за незаконосъобразност.Частната жалба е подробно мотивирана. Ищецът твърди, че неправилно съдът е определил за особения представител внасяне само на 100 лева, което не е съобразено с изискванията на Наредба №1/2009 г. за адвокатските възнаграждения. Твърди, че особеният представител е назначен при условията на чл.48,ал.2 ГПК и разноските за адвокат се внасят от ищеца, а не по реда на Наредбата за заплащането на правната помощ. Още повече, че в писмото на АК-Монтана, с което е определен А.Б.за особен представител на ответника също е указано на съда, че адвокатското възнаграждение следва да е в размер на 400 лева съобразно чл.7,ал.4 от Наредба №1. Поради това моли съда да отмени разпореждането и вместо него определи възнаграждение в размер на 400 лева за назначаването на особен представител.Претендира и разноски (А.възнаграждение) за въззивната инстанция.
Препис от частната жалба е връчен на другите страни, които в указания срок не са подали отговор.
Окръжният съд, като прецени допустимостта и основателността на частната жалба във връзка с твърденията в нея и законовите изисквания, приема следното:
Частната жалба е НЕДОПУСТИМА за разглеждане, поради което въззивното производство по нея следва да се прекрати.
Съображенията за това са следните:
Предмет на обжалване е разпореждане на ЛРС от 19.09.2011 год.(л.56), с което съдът е задължил ищцата да внесе сумата от 100 лева с оглед назначаване особен представител на ответника по реда на ГПК- чл.48,ал.2. Видно от материалите по делото, сумата е внесена. След постановяване на това разпореждане е получено писмо от АК-Монтана, с което за особен представител на ответника е определен от адвокатската колегия А.Б. като е указан и дължимия адвокатски хонорар в размер на 400 лева. След получаване на това писмо, с определение без дата (л.70) съдът е оставил исковата молба без движение за отстраняване на нередовности в нея, като едно от указанията е довнасяне от ищците на сумата от още 300 лева за особен представител на ответника. Определение на съда за назначаване на А.Б. за особен представител на ответника П. А. Г. липсва.
При тези факти съдът намира частната жалба за процесуално недопустима, тъй като обжалваното разпореждане е извън кръга на определенията, респ.разпорежданията по чл.274 ГПК, които подлежат на въззивно обжалване. Според тази законова разпоредба на обжалване подлежат само тези определения, които преграждат по-нататъшното развитие на делото, както и в случаите, изрично посочени в закона (напр. тези по чл.262,ал.3, по чл.129,ал.3 и пр.) Несъмнено обжалваното разпореждане не е сред тях. Още повече, че А.Бояджиев е само определен от адвокатската колегия, т.е. предложен на съда за назначаване като особен представител, но липсва съдебен акт, с който същият е назначен като такъв.Следователно той не разполага с представителна власт да подава частни жалби.
Изложеното сочи на извод, че въззивното производство следва да се прекрати поради недопустимост на частната жалба.

Мотивиран от горното, Окръжен съд – Монтана

О П Р Е Д Е Л И :

ПРЕКРАТЯВА производството по ВЧГ.д.№15/2012 год. поради недопустимост на частната жалба, подадена от А.Б. от АК-Монтана.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ:24.01.2012г./ВЧГРД №9/2012г.

26.01.2012

Производството по делото е образувано по частна жалба на Б. С. Т. от Г.Л. против определение на Районен съд-Л. от 21.06.2011 година по гражданско дело № 598/2008 година , с което в производство по чл.248 ГПК е отхвърлено искането на лицето С. С. Р. за изменение на решението от 26.02.2010 година в частта му за разноските.
Въззивният съд намира, че частната жалба е недопустима поради липса на интерес за жалбоподателката Б. Т. от обжалване на горепосоченото определение на Ломски районен съд, поради което образуваното по жалбата въззивно производство в Окръжен съд-Монтана следва да бъде прекратено.
Определението на първоинстанционния съд /л.258-259 от делото на Ломски районен съд/ представлява произнасяне на съда по искане на противната по делото страна С. С. Р. за изменение на решението на съда в частта за разноските и конкретно присъждане в тежест на жалбоподателката в настоящото производство на направени от С. Р. разноски. С обжалваното определение районният съд е отхвърлил искането на С. Р. като неоснователно. За жалбоподателката Б. Т. не е налице правен интерес от атакуване на това определение, тъй като с последното не е присъждана сума в нейна тежест.
Предвид изложените мотиви въззивният съд

О П Р Е Д Е Л И :

ПРЕКРАТЯВА производството по въззивно частно гражданско дело № 9/2012 година по описа на Окръжен съд-Монтана поради недопустимост на частната жалба на Б. С. Т..
ВЪЗЗИВНОТО определение подлежи на касационно обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните; на последните да се изпратят преписи от настоящото определение.

РЕШЕНИЕ:19.01.2012г./ВГРД №346/2011г.

26.01.2012

ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.11.2011година по гр.д.№423/2010година по описа на Ломския районен съд.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението му на страните в ЧАСТТА му до предоставяне на родителските права.

ДОПЪЛНИТЕЛНО РЕШЕНИЕ:21.01.2012г./ВГРД №359/2011г.

26.01.2012

Съдът констатира, че в диспозитива на решението по въззвивно гражданско дело № 359/2011 година по описа на Окръжен съд-М., е допусната очевидна фактическа грешка, като законната лихва върху обезщетението по чл.225, ал.1 КТ е присъдена погрешно, считано от 18.07.2010 година, вместо от 11.07.2011 година /датата на подаване на исковата молба. Тази грешка следва да бъде поправена по реда на чл.247 ГПК.
Предвид изложените съображения окръжният съд

Р Е Ш И :

ДОПУСКА ПОПРАВКА НА ОЧЕВИДНА ФАКТИЧЕСКА ГРЕШКА в решението, постановено на 06.01.2012 година по въззивно гражданско дело № 359/2011 година по описа на Окръжен съд-М., като в диспозитива на съдебния акт датата, считано от която е присъдена законната лихва върху обезщетението по чл.225, ал.1 КТ, да се чете вместо „18.07.2010 година” - „11.07.2011 година”.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните.

РЕШЕНИЕ:19.01.2012г./ВГРД №322/2011г.

26.01.2012

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.
С решение от 04.08.2011 година по Г.д.№ 606/2010 г.са отхвърлени К. неоснователни предявените от А. С. Д. против Е. Д. Г.,Г. В. М. С. С. на майка си Ц. Т. М. и последната К. майка,З. представител на малолетната Е. В. М. искове с правно основание чл.135 ЗЗД-за обявяване за недействителен спрямо ищеца договорът за дарение , сключен с нотариален акт № ххх,т.ХХ, рег.№43475, дело №ххх от 01.12.2008 г.на нотариус Б. П.с рег.№ 113 в НК и иск с правно основание чл.79,ал.1 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците,че ищецът е придобил на основание чл.79,ал.1 ЗС собствеността върху следния недвижим имот: 1/2 ид.ч. от сграда с идентификатор 48489.354.10 по кадастралната карта и кадастралните регистри на Г.М.,одобрени С. заповед № РД-ххх/05.04.2006г.на изп. директор на АК ,К. сградата е разположена в имот с идентификатор ххх ,цялата С. застроена площ от 58 кв.м.,брой на етажите-1, предназначение-постройка с допълващо предназначение,К. дарената ид. част от сградата съставлява самостоятелен обект :едноетажна масивна сграда,представляваща „хххх”С. застроена площ от ххх кв.м.,находящ се в южната част на сградата,построена в парцел ІІ, пл.№ ххх, в кв.ххх по плана на Г.ххх.,целият от 779 кв.м.,при граници на парцела :от изток-парцел І,пл.№ хх; запад-улица „ххх”; север-парцел ххх,пл.№хх и юг-улица „.К. О..С решението са отхвърлени К. неоснователни и предявените от А. С. Д. против Е. Д. Г. искове с правно основание чл.55,ал. 1 ЗЗД в размер на 6 500.00лева ; чл.93,ал.2 ЗЗД в размер на 6 500.00лева ; чл.72,ал.1 ЗС в размер на 2 750.00лева; чл.72,ал.2 ЗС в размер на 3 000.00лева и чл.72,ал.3 ЗС-за признаване право на задържане на процесния имот.Осъден е ищецът да заплати на Е. Д. Г. разноски по водене на делото в размер на 750.00лева и на Г. В. М. С. С. на майка си Ц. Т. М. и на последната,К. майка,З. представител на Е. В. М. общо 750.00лева разноски по делото.
Това решение е обжалвано от А. С. Д.. Оплакванията са за незаконосъобразност и необоснованост.Поддържа,че съдът е формирал неправилни изводи по отношение неоснователността на претенциите и в нарушение на процесуалните правила-чл.164 и чл.165 ГПК е допуснал събирането на гласни доказателства,на които и обосновал изводите си по същество на спора.Поддържа,че съдът неправилно е приел,че не е налице валидно сключен действителен предварителен договор,а по иска с правно основание чл.135 ЗЗД и че ищецът няма качеството на кредитор,поради погасяване на вземането му по давност.Твърди,че вземането по неосъществен предварителен договор , какъвто е настоящия случай става изискуемо след изтичане на 5-годишния срок от сключването му ,откогато се погасява възможността да се иска обявяването му за окончателен.Поддържа,че предварителният договор е сключен на 07.09.2000 г.,от когато владее имота и срокът за искане обявяването на договора за окончателен,започнал да тече на 01.01.2001г.е изтекъл на 01.01.2006г.След тази дата договорът вече не е в действие относно неговия предмет –задължението за прехвърляне на имота по нотариален ред и от 01.01.2006г.е започнал да тече 5 годишния давностен срок за предявяване на претенцията по чл.135 ЗЗД и алтернативните искове по чл.55,ал.1 ЗЗД , чл.93,ал.2 ЗЗД и чл.72,ал.1 ,2 и 3 ЗС,в който срок исковете са предявени.Счита,че искът по чл.135 ЗЗД е доказан и неправилно е отхвърлен с обжалваното решение.Твърди,че съдът в нарушение разпоредбите на чл.164,ал.1,т.2 и 3 ГПК е кредитирал показанията на свидетеля Валентин Митов-син на ответника Е. и баща на останалите двама ответници, въз основа на които е приел,че предварителният договор прикрива договор за заем. Поддържа,че съдът неправилно е приел и че никога не му е предавано владението на имота,защото фирмата на съпругата му била ползвала имота въз основа на договор за наем от 01.02.1998 г.,който продължил действието си след 31.12.2000 г. К. безсрочен,без да посочва при каква цена ,тъй К. такава няма и че бил прекратен едва на 20.02.2009 г.с предизвестие от новите собственици-втория и третия ответник. Твърди,че макар реално да е владял имота от началото на 1997 година, което е установено от доказателствата по делото/показанията на разпитаните свидетели М. И. и Х. А./,датата 07.09.2000г.е безспорна и с исковата молба е заявил,че владее имота от този момент/в т.3 на предварителния договор е записано ,че продавачът Е. Д. Г. предава лично на купувача А. С. Д. владението и ползването на имота/.Поддържа,че в същия ден предоставил имота за безвъзмездно ползване на фирмата на съпругата си „А. П.-Р.-Р. А.”Г.хх.,която ползвала имота от негово име и за негова сметка.Твърди,че предмет на договора за наем,сключен между ответника Е. Д. Г. и фирмата на съпругата му „А П.-Р.-Р. А..”Г. М. е друго помещение от 20 кв.м., съставляващо първия етаж от двуетажна лятна кухня ,намираща се във вътрешността на двора,което да ползва К. склад и стая за почивка.Поради занемарения му вид това помещение не е използвано,а с договора за наем не е уговорена наемна цена- един от задължителните атрибути на договора за наем,поради което не може и да се твърди,че изобщо е имало договор за наем.Поддържа,че дори да се приеме,че фирмата на съпругата му се е намирала в процесния имот въз основа на договора за наем от 1998г.,то този договор е прекратен на 01.01.2001г., защото след този момент няма договорена наемна цена и договорът се явява нищожен,съгласно чл.26,ал.2 ЗЗД-липса на съгласие. Твърди,че на 07.09.2000г.получил владението на имота , съгласно т.3 от предварителния договор ,от тогава го владее К. купувач и дори да е имало договор за наем на този имот,същият е прекратен по право с досегашния наемодател,поради липса на предмет,К. правата на наемодател са преминали в полза на новия владелец,поради което ответниците не могат да се позоват на права,каквито нямат.Счита,че с направеното възражение за привидност на предварителния договор от ответника Е. Д. Г. в производство по иск с правно основание чл.19,ал.3 ЗЗД по Г.д.№ 560/2008г.на МРС,давността не е прекъсната на основание чл.116 „б” ЗЗД,тъй К. предметът на иска не е същия и придобивната му 10 годишна давност за периода от 07.09.2000г.до 07.09.2010г.не е прекъсвана. Поддържа,че при неуважаване на претенцията му по чл.79,ал.1 ЗС са основателни останалите заявени в условията на евентуалност претенции по чл.55,ал.1 и по чл.93,ал.2 ЗЗД.Поддържа,че по отношение искът по чл.55,ал.1 ЗЗД , първоинстанционният съд неправилно е приел,че сумата 6 500.00лева му е възстановена чрез прихващане дължимите се за наем суми от страна на търговското предприятие на съпругата му,предвид привидността на предварителния договор, прикриващ договор за заем,защото привидност не е установена/по Г.д.№560/2008г.на МРС искът по чл.19,ал.3 ЗЗД е отхвърлен К. погасен по давност/ .Счита,че вината за несключване на окончателния договор е на ответника Е. Д. Г.,поради което следва да понесе и санкцията по чл.93,ал.2 ЗЗД.Поддържа,че са основателни и останалите заявени от него претенции-по чл.72,ал.1,2 и 3 от ЗС и следва да бъдат уважени-установено е,че преди около десет години е извършил претендираните подобрения ,а обстоятелството,че предварителният договор не е осъществен не му отнема качеството на владелец по смисъла на чл.70,ал.3 вр.с чл.72 ЗС. Искането е съдът да отмени обжалваното решение по отношение на предявените с исковата молба главни искове по чл.135 ЗЗД и по чл.79,ал.1 ЗС и да уважи тези искове,а ако потвърди решението по отношение искът по чл.79,ал.1 ЗС,да отмени решението относно евентуалните искове и да ги уважи.Счита,че решението е неправилно и в частта за разноските-осъден е неправилно да заплати на ответника Е. Д. Г. 750.00лева разноски по водене на делото,тъй К. по указания на МРС е внесъл 750.00лева за възнаграждение на назначения на ответника Г. особен представител и този ответник не е направил разноски по делото.Моли решението и в тази част да бъде отменено.
Ответниците оспорват въззивната жалба и молят да бъде оставена без уважение.
ДСП М. изразява становище,че в полза на децата е въпросите относно собствеността върху процесния имот да бъдат изяснени по съдебен ред и да има яснота по отношение на имуществото,с което разполагат.
Съдът,К. взе предвид доводите в жалбата във връзка с доказателствата по делото,приема следното:
К. подадена в срока по чл.259,ал.1 ГПК ,от надлежна страна и против съдебен акт,подлежащ на въззивен контрол,жалбата е процесуално допустима.
Правомощията на въззивният съд, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение,а по останалите въпроси –ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците,водещи до неправилност на решението.В случая постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав,в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентост , поради което е валидно. В частта,с която първоинстанционният съд се е произнесъл по заявеното право на задържане решението е недопустимо.Въззивната жалба е основателна в частта й по исковете с правно основание чл.55,ал.1 ЗЗД и чл.135 ЗЗД.По исковете с правно основание чл.124,ал.1 ГПК във вр.с чл.79,ал.1 ЗС; чл.93,ал.2 ЗЗД; чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.1 ЗС и чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.2 ЗС въззивната жалба е неоснователна.
В частта,с която първоинстанционният съд се е произнесъл по заявеното от ищеца А. С. Д. право на задържане върху процесния имот решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено,а производството в тази му част-прекратено.Това е така,защото право на задържане не може да бъде заявено самостоятелно.Целта на тази защитна мярка е да не се даде възможност на собственика да отнеме владението на имота преди да е заплатил направените подобрения и необходими разноски.В случая делото не е за предаване на владението върху имота и заявяването на право на задържане в настоящия процес е недопустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно и субективно съединени искове по чл.135 ЗЗД-за обявяване относителна недействителност по отношение на ищеца А. С. Д. на договор за дарение,сключен с нотариален акт № хх,т.ХХ,рег.№ххх,дело № ххх от 01.12.2008г.на нотариус Б. П. с рег.№113 в НК и по чл.124,ал.1 ГПК във вр.с чл.79,ал.1 ЗС-за установяване право на собственост върху процесния имот,придобит въз основа изтекла придобивна давност и в условията на евентуалност по отношение на последния с искове по чл.55,ал.1 ЗЗД-за връщане на платената сума по предварителен договор от 07.09.2000г.; чл.93,ал.2 ЗЗД-връщане на задатък в размер на 6 500.00лв.по същия договор; по чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.1 ЗС- за заплащане на подобрения,извършени от ищеца в процесния имот на обща стойност 2 750.00 лв.; по чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.2 ЗС-за заплащане на необходими разноски,направени за запазване на имота в размер на 3 000.00 лв. и на основание чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.3 от ЗС-признаване право на задържане на имота.
Установено е от доказателствата по делото,че на 20.01.1998 г.между ответника Е. Д. Г. и ”А. П.-Р.-. А.”с представител Р. А. ,съпруга на ищеца А. С. Д. е сключен договор за наем ,по силата на който първият е предоставил на за временно ползване собственото си помещение с полезна площ от 20 кв.м.,намиращо се на У.”.хх.х.№хх за срок от 01.02.1998г.до 31.12.2000г.,което ще се ползва за съхранение и търговия на промишлени стоки.Договорено е вместо заплащане на месечни вноски до края на периода,за който е сключен договора-31.12.2000 г.наемателят да направи за своя сметка необходимите подобрения ,след което наемната цена ще бъде договорена допълнително.Наемателят се е задължил да монтира необходимите ел.и в и к инсталации,обекта е предоставен с оборудване-витрина,метален стилаж,бюро и др.
На 07.09.2000г.между ищеца и ответника Е. Д. Г. е сключен предварителен договор ,по силата на който ответникът продал на ищеца следния недвижим имот:търговски обект от 30 кв.м.,бивш „ххххх”,находящ се на У.”.хххх.№ хх в Г.хх за сумата 6 500.00 лв.,която е заплатена на продавача напълно при сключването на договора.В т. 4 от договора страните са приели прехвърлянето на собствеността на продаваемия имот по нотариален ред да се извърши в срок до края на 2000 г.,К. продавачът Е. Г. се е задължил да се снабди с необходимите за това документи.В чл.3 от договора е записано,че продавачът предава владението и ползването на имота на купувача в деня на подписването на договора.
На 29.12.2000г.е съставен констативен нотариален акт №ххх,Т.хх б,рег.№ххд.№хх от 29.12.2000г.на нотариус И. Ф. с рег.№112 в НК,с който ответникът Е. Д. Г. е признат за собственик на недвижими имоти както следва:едноетажна масивна жилищна сграда,представляваща „хххх”С. застроена площ 30 кв.м.; лятна кухня от 13.60 кв.м.,заемаща два етажа от построена зад жил.бл.”хх.ххх”; 1/6 ид.ч.от лятна кухня от 13.60 кв.м. и 1/6 ид.ч.от апартамент №2, в жил.бл.”хх”,всички находящи се в парцел ххпл.№ ххв квхх по плана на Г.ххх..
На 18.05.2008г.ищецът А. С. Д. поканил ответника Е. Д. Г. да му прехвърли доброволно собствеността върху процесния имот по нотариален ред.
На 22.10.2008 г.купувачът по предварителния договор А. С. Д. предявил иск по чл.19,ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен .По исковата молба е образувано Г.д№560/2008г.на МРС ,приключило с решение,влязло в сила на 10.06.2010г.,с което искът е отхвърлен К. погасен по давност.
Междувременно на 01.12.2008 г. ответникът Е. Д. Г. дарил процесния имот на своите внучки Г. и Е. ,участващи в настоящето производство С. С./за непълнолетната Г./ и представлявани/за малолетната Е./от своята майка и З. представител Ц. Т. М.а на
На 21.02.2009 г.последните отправили покана до „А. П.-Р.-Р.А.А”Гхх. за заплащане на 500.00лева месечна наемна цена или да се счита К. едномесечно предизвестие за прекратяване на договора за наем от 1998 г.,а на 04.11.2010г. предявили искове против „А. П.-Р.-Р. А.”Г.хх. с правно основание чл.233 и чл.236 ЗЗД,по които е образувано производство пред РС М..
С покана от 28.06.2010г.,получена от ответника Е. Д. Г. ищецът заявил,че разваля предварителния договор и го поканил да му върне получената сума от 6 500.00лв.К. задатък в двоен размер.
На 22.11.2010 г.ищецът А. С. Д. предявил исковете,по които е образувано настоящето производство.
В производството пред РС М. са събрани писмени и гласни доказателства,изслушани са съдебно-технически експертизи за оценяване на претендираните подобрения.
Свидетелите М. П.-магазинер в магазина за хладилна техника на ”А. П.Р.Р. А.” и Х. А. брат на съпругата на ищеца установяват,че фирмата обитава този магазин от 1997 г.Установяват извършване на ремонт на помещението в различни периоди от време от 1997г.до 2000г.-направа на тоалетна,канализация,ел.инсталация,подмяна на странични панели, СОТ, К. свидетелят А. участвал лично в извършване на тези дейности твърди това да е сторено все в началото на 1997 г. Свидетелят К. Ф. установява,че преди 2000г.е участвал в ремонт на покрива по молба на св.А. да му помага.Свидетелят В. М.,син на ответника Е. Д. Г. и баща на останалите ответници Г. и Е. М. установява,че баща му е дал под наем помещението за магазин на Р. А. и от 1998г.до момента тя ползва магазина.Заявява,че баща му,за да го подпомогне в бизнеса му получил в заем от ищеца суми-6 500.00 лева,за които се разбрали той да ги връща и си ги връщал.Твърди,че са се разбрали да са за сметка на наема от магазина.Не е имал договор за отдаване на друго помещение под наем,живял е във въпросното помещение/лятна кухня/,след което то е продадено.
Изслушани са съдебно-технически експертизи,които са дали заключения за стойността на претендираните подобрения и необходими разноски.
При така събраните доказателства и установено от фактическа страна,районният съд е приел,че искът по чл.124,ал.1 ГПК във вр.с чл.79,ал.1 ЗС е неоснователен-не е установено ищецът да е владял имота лично или чрез друго лице/чрез фирмата на съпругата си- „А. П.-Р.-Р. А.”/спокойно и неоспорвано ,непрекъснато в десетгодишен период.Приел е,че към момента на сключване на предварителния договор процесният имот е ползван от въз основа на договор за наем от 20.01.1998г.и ищецът реално не е придобил владение върху имота.Съдът е приел и че от показанията на свидетеля В. М.се установява,че сумата по предварителния договор 6 500.00лева , получена от ответника Е. Г. е била дадена в заем от ищеца,която е възстановена чрез прихващане срещу наема на помещението,ползвано от фирмата на съпругата му -на магазина.Приел е,че договорът за наем е продължил да действа К. безсрочен след 31.12.2000 г. и е прекратен на 20.02.2009 г.с предизвестие от приобретателите на имота Г. и Е. .Не е установено,че по отношение на ответниците ищецът е демонстрирал поведение за своене на имота.По отношение иска по чл.135 ЗЗД първоинстанционният съд е приел,че е неоснователен ,тъй К. ищецът няма качеството на кредитор-неговото вземане е погасено по давност и липсва валидно сключен действителен договор към датата на предявяване на иска.При този изход за главните искове,районният съд е разгледал предявените евентуални искове.По отношение иска по чл.55,ал.1 ЗЗД съдът е приел,че не е налице обогатяване на ответника Е. Д. Г. за сметка на ищеца ,тъй К. предварителният договор прикрива договор за заем на сумата 6 500.00лева,възстановена на ищеца чрез прихващане срещу дължимите за наем от търговското предприятие на съпругата му суми.Искът по чл.93,ал.2 ЗЗД е отхвърлен К. неоснователен ,тъй К. с предварителния договор не е уговорен задатък и не е установено по делото такъв да е даван.Отхвърлени са К. неоснователни и претенциите по чл.70,ал.3 във вр.с чл. 72 ЗС,К. първоинстанционният съд е приел,че ищецът няма качеството на владелец,както и че не е конкретизирал необходимите разноски по чл.72,ал.2 ЗС.
Обжалваното решение е валидно и допустимо,с изключение в частта по иска с правно основание чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.3 от ЗС,в която част решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено,а производството- прекратено.В частта по исковете с правно основание чл.55,ал.1 ЗЗД и чл.135 ЗЗД решението е неправилно и следва да бъде отменено,а в останалата част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.Съображенията на МОС са следните:.
Искът по чл.124,ал.1 ГПК във вр.с чл.79,ал.1 ЗС е неоснователен и правилно е отхвърлен.В тази част обжалваното решение следва да бъде потвърдено.Ищецът твърди,че е придобил имота поради изтичане на определения С. закона 10 годишен давностен срок,но в случая това не е установено от доказателствата по делото.На 20.01.1998г.ответникът Е. Д. Г. е сключил писмен договор с „АН ПАСАН-РА-РАДКА АВРАМОВА”Г.М. ,представляван от Р. А. съпруга на ищеца за отдаване под наем на процесния имот С. срок до 31.12.2000г.Няма спор,а и от доказателствата по делото /показанията на свидетелите М.П. и Х .А. /се установява,че от началото на 1997 г. имотът е ползван от фирмата на съпругата на ищеца- „А. П.-Р.-Р.А.”Гхх. за магазин. Договорът за наем представен по делото /л.50 от първ.д./е оспорен от ищеца относно обекта,предмет на договора с твърдения,че касае друг недвижим имот на ответника Е. Г.-лятна кухня.,намираща се в двора.Договорът за наем е действителен,постигнато е съгласие между страните относно обекта и цената-в случая срещу извършване на ремонт,няма данни този договор да е прекратен или развален преди изтичане на срока,за който е сключен и поне до 01.01.2001 г. този договор е действал.Дори да се приеме,че след тази дата е отпаднал договорът за наем поради липса на доказателства по делото за определена наемна цена,ползването на имота от продължава и до момента без прекъсване.Сключването на предварителния договор на 07.09.2000г.не е довело до прекратяване на наемните правоотношения по право с досегашния наемодател,поради липсата на предмет и възраженията на жалбоподателя в тази насока са неоснователни.С. сключването на предварителния договор не е прехвърлено правото на собственост върху имота и наемателят не е освобождавал наетия имот-ползва го и понастоящем.Въпреки записаното в т.3 от предварителния договор владението върху имота не е било предадена на ищеца,тъй К. за същия имот е имало сключен договор за наем между ответника Е. Д. Г. и трето лице- „А. П.-Р.-Р. А.”Г….. От 01.01.2001г.когато е изтекъл срокът,за който е сключен договорът за наем до предявяването на иска на 22.11.2010г.не е изтекъл предвидения в закона 10 годишен давностен срок . Неоснователно е възражението на ищеца,че договорът за наем касае друг имот ,а не този по предварителния договор.Няма данни към този момент ответникът Е. Д. Г. да е притежавал имот с полезна площ от 20 кв.м.В нотариалния акт ,с който се легитимира К. собственик на процесния имот освен сграда С. застроена площ от 30 кв.м.са отразени още:лятна кухня,1/6 ид.ч.от лятна кухня и 1/6 ид.ч.от апартамент.Описаният в договора за наем имот съответства по предназначение и по площ,К. се съобрази,че е описан с полезна,а не обща застроена площ единствено на описания в предварителния договор имот.Освен това задълженията за подобрения,поети от наемателя съвпадат по вид с претендираните от ищеца подобрения-ел. и в и к инсталации, е бил в имота преди сключване на предварителния договор,без да са установени други отношения.Няма данни към този момент ответникът Е. Д. Г. да е притежавал имот с полезна площ от 20 кв.м.
Представеният договор за предоставяне безвъзмездно ползване на имот от 07.09.2000г.,сключен между ищеца и ”А. П.-Р. Р. А.”е оспорен от ответниците по делото.В тежест на ищеца е било да докаже неговата достоверност.Такива доказателства по делото не са представени от негова страна.Поради това макар и да е записано в т.3 от предварителния договор,че продавачът предава на купувача владението и ползването на имота такова реално не е извършено и ищецът в качеството си на купувач по този договор реално не е получил владението на имота.Искът по чл.124,ал.1 ГПК във вр.с чл.79,ал.1 ЗС правилно е отхвърлен.
При този изход,първоинстанционният съд правилно е разгледал предявените срещу ответника Е. Д. Г. евентуални искове по чл.55,ал.1ЗЗД ;чл.93,ал.2 ЗЗД; чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.1 и чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.2 от ЗС.
Искът по чл.55,ал.1 неправилно е отхвърлен К. неоснователен. Първоинстанционният съд е приел,че предварителният договор е нищожен К. привиден,прикриващ договор за заем ,както и че не е налице обогатяване на ответника Е. Д. Г. за сметка на ищеца,тъй К. получената в заем сума е издължена чрез прихващане с дължимите наемни вноски от ”А. П.-Р. Р. А.”, представляван от Р. А.,съпруга на ищеца.Съдът е приел,че привидността е установена с показанията на свидетеля В. М.,син на първия ответник Е. Д. Г. и баща на останалите Г. и Е. съответно С. С. и представлявани в процеса от тяхната майка и З. представител Ц. Т. М. .Разпоредбата на чл.164,ал.5 ГПК забранява опровергаването на писмени съглашения,в които страната е участвала да става чрез разпит на свидетели, не са налице и предпоставките на чл.165,ал.2 ГПК,тъй К. в делото няма писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган,които правят вероятно твърдението ,че С. е привидно и първоинстанционният съд в нарушение на закона е кредитирал показанията на свидетеля В. М.в тази част , основавайки крайните си изводи по същество на спора въз основа на тях.Никъде в писмените доказателства по делото не са материализирани уговорки ,които да поставят под съмнение действителната воля на страните и това изявление да представлява начало на писмено доказателство,което да прави допустимо използването на свидетелски показания от ответника Г. ,чрез които да установи твърдяната от него симулативност на предварителния договор. Представените договори за покупка на автобуси и лек автомобил не са от посочените в чл.165 ,ал.2 ГПК писмени доказателства. В проведеното на 18.05.2011г.съдебно заседание ищецът,чрез пълномощника си А. К. изрично се е противопоставил да бъде опровергавано съдържанието на предварителния договор с показанията на посочените от ответниците свидетели. Сключеният предварителен договор отговаря формално на изискванията за съдържание на такъв-съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор,сключен е в предвидената от закона форма и е действителен,но не е породил целения ефект.С исковата молба ищецът е претендирал да му бъде върната платената по предварителния договор сума.По силата на чл.55,ал.1,предл.3-то ЗЗД,всеки е длъжен да върне онова,което е получил на отпаднало основание.Няма спор,че тази сума е платена от ищеца на ответника Е. Д. Г..След К. предявения от ищеца в качеството му на купувач по предварителния договор иск по чл.19,ал.3 ЗЗД за обявяване на договора за окончателен е отхвърлен с влязло в сила решение,извършено е и отчуждаване на имота от собственика чрез дарение на трети лица,продажбата не може да бъде осъществена и основанието за получаване на сумата К. цена на имота е отпаднало.Налице са предпоставките на чл.55,ал.1,предл.3-то ЗЗД и ответникът Е. Д. Г. следва да върне на ищеца получената по предварителния договор сума за покупка на процесния имот.За ищеца е възникнало правото да иска връщане на дадената по предварителния договор сума 6 500.00 лева ,с която е извършено плащане на уговорената в предварителния договор цена на имота от 01.01.2006г.,когато е погасено по давност правото на ищеца да поиска по съдебен ред сключване на окончателния договор и в рамките на започналия да тече от този момент 5-годишен давностен срок за претендиране връщането на даденото по договора е предявен искът по чл.55,ал.1 ЗЗД.В тази връзка възражението на ответниците за просрочие на този иск,К. предявен след изтичане на давностния срок е неоснователно.Неоснователно е и възражението на пълномощника на ответниците,въззиваеми в настоящето производство,че ограниченията по чл.164 ГПК не се отнасят за случая,тъй К. са налице преддоговорни отношения,когато страните не са достигнали сключването на договор,в какъвто смисъл са били уговорките им.Касае се за сключен подготвителен договор,в който случай важат всички правила за допустимост на свидетелските показания.В тази част решението следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено решение,с което ответникът Е. Д. Г. бъде осъден да заплати на ищеца А. С. Д. сумата 6 500.00 лева,ведно С. законната лихва върху тази сума от предявяването на иска до окончателното изплащане.
Неоснователен се явява и правилно е отхвърлен и искът по чл.93,ал.2 ЗЗД. Задатъкът по смисъла на чл.93,ал.1 ЗЗД служи за доказателство, че е сключен договора и обезпечава неговото изпълнение. Ако страната, която го е дала, не изпълни задължението си, другата може са се откаже от договора и да задържи задатъка,а ако задължението не е изпълнено от страната, получила задатъка, другата при отказ от договора може да иска задатъка в двоен размер. /чл.93,ал.2 ЗЗД/. Фактическият състав на чл.93,ал.2,предл.2-ро ЗЗД изисква наличието на следните кумулативно изискуеми елементи: валидно сключен договор, задатък, даден от изправната страна, неизпълнение на задълженията от страната, която го е получила и отказ от договора от изправната страна.В случая няма даден задатък,такъв не е уговарян между страните по предварителния договор и не е даван,за да намери приложение разпоредбата на чл.92,ал.2,предл.2-ро ЗЗД.Извършено е плащане на договорената в предварителния договор цена на имота-изрично в договора е записано,че Е. Д. Г. продава на А. С. Д. имота за сумата 6 500.00лева, връщането на която ищецът е претендирал с иска си по чл.55,ал.1 ЗЗД.Поради това в частта,с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.93,ал.2 ЗЗД обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Правилно са отхвърлени и исковете с правно основание чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.1 ЗС и чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.2 ЗС.Съгласно чл.72 ЗС, добросъвестният владелец може да иска за подобренията,които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения,както и да му се заплатят необходимите разноски ,които е направил за запазване на вещта,а до заплащане на подобренията и на разноските той има право да задържи вещта.Съгласно чл.70,ал.3 от ЗС , когато владението е предадено въз основа на предварителен договор,сключен С. собственика на имота ,владелецът има правата по чл.71 и 72.Приравнен на добросъвестен владелец при условията на чл.70,ал.3 от ЗС обаче е само този купувач по предварителен договор на когото е предадено владението,а настоящия случай не е такъв и поради това ищецът не може да се ползва от цитираните законови разпоредби и да претендира както подобренията,така и необходимите разноски за имота К. добросъвестен владелец.Макар и сключил предварителен договор С. собственика на имота ,ищецът не е придобил владение въз основа на договора ,а ако се приеме ,че договорът е развален с представената от ищеца покана/л.11 е 12 от първ.д./при липсата на възражение за давност , поради обратното действие на развалянето/чл.88 ЗЗД/са отпаднали и правата му по чл.72 ЗС.
В частта,с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД решението е неправилно и следва да бъде отменено.Този иск може да бъде успешно предявен само от кредитор.По делото е установено,че между ищеца и ответника Е. Д. Г. е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот от 07.09.2000г.Прехвърляне на собствеността по нотариален ред не е извършено ,а с влязло в сила решение по Г.д.№ 560/2008г.на МРС предявеният от ищеца иск за обявяване на предварителния договор за окончателен по чл.19,ал.3 ЗЗД е отхвърлен К. погасен по давност.На 01.12.2008 г.след изтичане на срока,в който ищецът е могъл да поиска принудително изпълнение чрез предявяване на иск за обявяване на договора за окончателен ,ответникът Е. Д. Г. с нотариален акт № 200,т.ХХ,рег.№43745,д.№3798 на нотариус Б. П.,с рег.№113 в НК е дарил на малолетните тогава деца Г. и Е. ./негови внучки/процесния имот.Ищецът счита,че тази сделка го уврежда К. кредитор и иска обявяването й за относително недействителна по отношение на него.Първоинстанционният съд е приел,че щом правото му е погасено по давност ,тъй не е кредитор,както и че към момента на предявяване на иска няма валиден действащ договор.Тези изводи са неправилни.Действително правото на ищеца да иска обявяване на предварителния договор за окончателен е погасено по давност и в този смисъл той не е кредитор по непаричното вземане да иска това обявяване,но към момента на предявяване на иска ,а също и към момента на разпореждането с имота ,ищецът е кредитор с парично вземане за връщане на платената цена за обещания имот.Сделката ,с която длъжникът се е разпоредил с имуществото си е безвъзмездна и поради това знанието на приобретателите е без значение ,а в случая е приложима и презумпцията на чл.135,ал.2 ЗЗД, предвид родствените връзки на страните по прехвърлителната сделка.В случая искът по чл.135 ЗЗД е съединен обективно с иск за вземането –по чл.55,ал.1 ЗЗД и възражението на ответниците ,че съдът не може в това производство да преценява дали съществуват правоотношенията,които легитимират ищеца К. кредитор са неоснователни.С извършеното отчуждаване на имота ответникът Е. Г. уврежда ищеца .Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
Относно разноските: Действително с разпореждане от 15.03.2011г.ищецът е задължен да внесе 750.00лева за възнаграждение за назначаване на особен представител на ответника Е. Г. на основание чл.47,ал.6 ГПК и видно от приложеното на л.41 от първ.д.платежно нареждане ищецът е внесъл тази сума ,но тя не е използвана ,защото ответникът е упълномощил адвокат ,на който е платил 750.00лева възнаграждение,видно от приложения на л.75 от първ.д.-договор за правна защита и съдействие.Сумата внесена от ищеца е по сметката на МРС и не е използвана,а върху платежния документ има резолюция да се върне на ищеца,поради неизползвнането й.Поради това оплакванията за неправилно присъждане на разноските е неоснователно.
Съобразно изхода на делото ,заявените претенции за разноски и доказателствата за направени такива ищецът следва да заплати на ответника Е. Д. Г. сумата 500.00лева за деловодни разноски и на ответниците Г. В. М. С. С. на нейната майка и З. представител Ц. Т. М. и последната К. майка и З. представител на малолетната Е. В. М. сумата 500.00лева разноски по водене на делото.Във въззивното производство ответниците не са направили разноски и такива не им се присъждат.Поради това решението следва да бъде отменено и в частта за разноските над посочената сума от 500.00лева за всеки . Ответниците следва да заплатят на ищеца сумата 862.60 лева разноски за двете инстанции съобразно уважената част на претенциите.
Исковете по чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.1 ЗС и по чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.2 ЗС са с цена съответно 2 750.00 лева и 3000.00лева-всеки иск е с цена под 5000.00лева и поради това решението в тази част не подлежи на касационно обжалване.
Водим от изложеното,Окръжен съд М.

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение на Районен съд М. от 04.08.2011г.по Г.д.№ 606/2010г. в частта,с която е отхвърлено заявеното от А. С. Д. право на задържане на основание чл.70,ал.3 във вр.с чл.72,ал.3 ЗС върху следния недвижим имот:търговски обект С. застроена площ от 30 кв.м.,бивш „хххх”,намиращ се в Г.М.,У.”…. ..№хх,в парцел хх ,пл.№хх в кв.хх по плана на Г.хх.,действащ към 07.09.2000г.с нов идентификатор: 1/2 ид.ч. от сграда с идентификатор 48489.354.10 по кадастралната карта и кадастралните регистри на Г.М.,одобрени С. заповед № РД-ххх/05.04.2006г.на изп. директор на АК ,сградата разположена в имот с идентификаторххх.11.345 , цялата С. застроена площ от 58 кв.м.,брой на етажите-1,която ид.част съставлява самостоятелен обект и ПРЕКРАТЯВА производството в тази му част.
ОТМЕНЯВА решение на Районен съд М. от 04.08.2011г.по Г.д.№ 606/2010г. в частта,с която е отхвърлен предявения от А. С. Д. от Г.М., У. „.ххх.№хх, В. А., с ЕГН * срещу Е. Д. Г. от с.С. хх. У.”.№хх,с ЕГН * иск с правно основание чл.55,ал.1 ЗЗД за сумата 6 500.00лева,вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Е. хх. Г. от с.хх О.хх. У.”.№хх,с ЕГН * да заплати на основание чл.55,ал.1,предл.3-то ЗЗД на А. С. Д. от Г.хх., У. ”хх . Кл. хх.№хх,В.А.,с ЕГН * сумата 6 500.00/шест хиляди и петстотин/лева , представляваща платена цена за недвижим имот по предварителен договор от 07.09.2000г.,ведно С. законната лихва върху тази сума,считано от 22.11.2010г.до окончателното плащане.
ОТМЕНЯВА решение на Районен съд М. от 04.08.2011г.по Г.д.№ 606/2010г. в частта,с която е отхвърлен предявения от А. С. Д. от Г.хх., У. ”хх. хх.хх.№хх,В. А., с ЕГН * срещу Е. Д. Г. от с.хх. хх. С. У.”.№хх,с ЕГН *,Г. В. М. с ЕГН * С. С. на своята майка и З. представител Ц. Т. М. с ЕГН * и Ц. Т. М. в качеството на майка и З. представител на Е. В. М. с ЕГН *,всички от Г.хх,хх.”. П.№хх. В..хх, хх. иск с правно основание чл.135 ЗЗД,вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОБЯВЯВА сключения между Е. Д. Г. с ЕГН * и Г. В. М. с ЕГН * и Е. В. М. с ЕГН * чрез законният им представител Ц. Т. М. с ЕГН * договор за дарение на недвижим имот,подробно описан в нотариален акт № хх,т.ХХ,рег.№43745,д.№3798/01.12.2008г.на нотариус Б. П. с рег.№113 в НК,с район на действие РС М. за НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН по отношение на А. С. Д. от Г.хх.,У.”.хххх.№хх,В.А.,с ЕГН * ,на основание чл.135 ЗЗД.
ОТМЕНЯВА решение на Районен съд М. от 04.08.2011г.по Г.д.№ 606/2010г. за разноските в частта,с която А. С. Д. е осъден да заплати на Е. Д. Г. разноски за първата инстанция над сумата 500.00 лева до сумата 750.00лева,както и в частта,с която А. С. Д. е осъден да заплати на Г. В. М. С. С. на своята майка и З. представител Ц. Т. М. и на Ц. Т. М. в качеството на майка и З. представител на Е. В. М. разноски по водене на делото над сумата 500.00лева до сумата 750.00лева.
ПОТВЪРДЖАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА Е. Д. Г., Г. В. М. С. С. на своята майка и З. представител Ц. Т. М. и Ц. Т. М. в качеството на майка и З. представител на Е. В. М.всички с посочени по-горе адрес и лични данни да заплатят на А. С. Д. с посочени по-горе данни сумата 862.60 лева разноски по делото за двете инстанции.
РЕШЕНИЕТО,в частта по исковете с правно основание чл.135 ЗЗД; чл.124,ал.1 ГПК във вр.с чл.79 ,ал.1 ЗС; чл.55,ал.1 ЗЗД и чл.93,ал.2 ЗЗД и в частта,с която е обезсилено първоинстанционното решение по заявеното право на задържане подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните .

ОПРЕДЕЛЕНИЕ:16.01.2012г./ВГРД №14/2012г.

26.01.2012

Производството е по реда на чл.258 ГПК във вр. с чл.250,ал.3 от ГПК.
С решение от 30.11.2011 г. Районен съд-Б. е оставил без уважение молбата на Н. Н. за постановяване на допълнително решение по Г.дело № 186/ 2011 г.
Недоволен от така постановеното определение е останал ищецът Н. Н., който обжалва същото с оплакване за незаконосъобразност. Твърди,че с постановеното решение първоинстанционният съд не е изчерпал предмета на делото , тъй като не е изпълнил дадените от Окръжния съд указания за произнасяне по допълнителната искова молба. В жалбата сочи и нови доказателства, които следва да бъдат събрани допълнително .Предвид гореизложените съображения моли съда да отмени атакуваното решение ,като му бъдат присъдени направените в производството разноски.
Ответникът по жалбата Г. Г. ,председател на УС на етажната собственост на Б.Ч. -2, Г.Л. взема становище за неосователност на жалбата .
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните , приема следното:
Жалбата е НЕДОПУСТИМА .
Съгласно разпоредбата на чл.250,ал.3 ГПК съдът се произнася с допълнително решение, което подлежи на обжалване по общия ред . Логическото тълкуване на посочената норма налага категоричния извод, че под “обжалване по общия ред” следва да се разбира редът, по който се обжалва актът, във връзка с който е допълнителното произнасяне. Доколкото допълнителното решение, респ. определение се наслагва покрай първоначалното и се ползва със същите правни последици, то еднаква следва да бъде и възможността за обжалването на тези два акта, т. е. ако първоначалният акт не подлежи на въззивен контрол, такъв е недопустим и по отношение на допълнителния акт.
Безспорно е, че съгласно разпоредбата на чл.43 ,ал.5 от ЗУЕС решението на съда е окончателно. А след като това е така,то и постановеното решение по допълване на първоначалното не следва да подлежи на въззивен контрол, поради което и подадената жалба е недопустима ,поради което и същата следва да бъде оставена без разглеждане ,а производството пред въззивната инстанция - прекратено.
Ето защо всички изложени от жалбоподателя доводи не следва да бъдат коментирани в настоящото производство по същество .За прецизност все пак следва да се отбележи факта , че никъде в своето определение МОС не е вменил в задължение на първоинстанционния съд да разглежда предявен от ищеца „допълнителен „ иск.
Предвид гореизложените съображения съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на Н. А. Н. срещу решение от 30.11.2011 г. на Районен съд-Б.,постановено по Г.дело № 186/ 2011 г.
ПРЕКРАТЯВА производството по в. Г.дело № 14 /2012 по описа на МОС поради НЕДОПУСТИМОСТ на жалбата .
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщаване на определението пред ВКС.

РЕШЕНИЕ:16.01.2012г./ВНОХД №205/2011г.

26.01.2012

Производството е по чл. 313 и сл. от НПК, образувано по въззивна жалба на подсъдимия Г. А. Г. срещу присъда на на РС-Л. от 20 октомври 2011 г. по НОХД № 411/2011 г, с която той е признат за ВИНОВЕН в извършване на …. 2010г. на престъпление по чл. 234в, ал.1 от НК и е осъден на пробация за срок от 10 месеца с определени пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни срещи с пробационен служител два пъти седмично. Кумулативно предвиденото наказание глоба не е наложено на основание чл. 55, ал.3 от НК.
Подсъдимият Г. А. Г. е оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 234в, ал.1 от НК на 19 март 2011 г. и в частта за извършеване на престъпленията при условията на чл. 26, ал.1 от НК.
С присъдата подсъдимият е осъден да плати и разноските по делото.
Във въззивната жалба подсъдимият Г. А. Г. моли присъдата да бъде изменена в частта относно наказанието. Излага доводи за неправилност и незаконосъобразност, тъй като ЛРС е отказал да приложи института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а от НК. Твърди, че към момента на извършване на деянието, за което е осъден, не му е била налагано друго административно наказание по чл. 78а от НК, поради което няма законова пречка да бъде освободен от наказателна отговорност Ч. замяната й с административно наказание.
Защитникът на подсъдимия – А. П. П., развива доводи, че към момента на деянието – 25 август 2010 г, подсъдимият Г. А. Г.е бил неосъждан, поради което нормата на чл. 78а от НК е приложима, което налага отмяна на обжалваната присъда.
Прокурорът от ОП – М. взема становище за неоснователност на жалбата и развива доводи, че обжалваната присъда е постановена при спазване на процесуалните правила, след обстоен анализ на доказателствата и въз основа на правилни правни изводи. Изтъква, че наказанието е индивидуализирано съобразно данните за съдимостта на подсъдимия, тежестта на деянието и неговата обществена опасност.
При въззивното разглеждане на делото не е провеждано допълнително съдебно следствие и не са събирани нови доказателства.
МОС като обсъди доводите на страните във връзка със събраните доказателства на съдебното следствие пред първоинстанционния съд и като извърши цялостна проверка на обжалваната присъда съгласно чл. 314, ал. 1 от НПК, приема за установено следното:
Въз основа на доказателствения материал, събран по надлежния процесуален ред и в достатъчен обем за правилното решаване на делото, от фактическа страна се установява следното:
Подсъдимият Г. А. Г. живее в Г.Л. на У. “П. Б. № Х. Поради неплащане на ползвана електроенергия на …2009 г. енергоразпределителното предприятие прекъснало доставките на електричество. При извършване на проверка от служители на “ЧЕЗ Разпределение България” на …. 2010 г. било установено, че жилището е присъединено към електропреносната мрежа, като е използванафазата и е заобиколен уреда за търговско измерване. При тази проверка доставката на енергия до имота отново била прекъсната.
Последвала проверка на 19 март 2011 г. и отново се установило, че е възстановено подаването на ел. енергия по същия начин.
За двете проверки били съставени констативни протоколи от служителите на “ЧЕЗ Разпределение България” .
Тези факти са установени от признанията на подсъдимия относно съврзването през август 2010, показанията на свидетелите М. и Т. – служители на енергоразпределителното предприятие, констативните протоколи, съставени от тях, и протокола за оглед.
При така установената по безспорен начин фактическа обстановка първоинстанционният съд е стигнал до правилни и законосъобразни изводи, че подсъдимият Г. А. Г. е осъществил състава на престъплението по чл. 234 в, ал. 1 от НК: на 25 август 2010г. неправомерно се е присъединил към електропреносната мрежа, с което е създал условия за непълно отчитане на потребената електроенергия.
Имотът на подсъдимия е бил с преустановено подаване на електроенергия поради натрупани задължения. Свързването му към електропреносната мрежа може бъде извършено само от служители на елктроразпределителното дружество и то след плащане на старите задължения. В нарушение на това правило подсъдимият осъществил свързване на електроинсталацията в къщата с елекропреносната мрежа Ч. проводник от фазата на ел. стълб и при заобикаляне на уреда за отчитане. Така обектът ползвал ел. енергия, която не преминава през електромера, поради което и не може да се отчете от доставчика, следователно не се и заплаща от потребителя.
От субективна страна подсъдимият е съзнавал, че извършва неправомерно свързване с електропреносната мрежа – известно му е било, че подаването на електричество е било спряно поради натрупани задължения към “ЧЕЗ Електро БЪлгария” , и че свързването може да бъде извършено единствено от служители на дружеството. Подсъдимият е целял свързване с ел. мрежата, като е съзнавал, че начина, по който захранва ел. инсталацията в къщата, изключва отчитането на доставената енергия. Деянието е извършено умишлено – подсъдимият е съзнавал обещстевноопазния характер на извършеното и е целял настъпване на последиците му.
Законосъобразно подсъдимият Г. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 234в, ал.1 от НК.
Съдът обаче неправилно е наложил наказание на подсъдимия.
Тъй като чл. 234в, ал.1 от НК в редакцията му към момента на деянието е предвиджадал наказание лишаване от свобода до три години и глоба до 10 000 лв, то налице е условието на чл. 78а, ал.1, б.”а” от НК. Деянието е осъществено на 25 август 2010 г. Към онзи момент Г. е бил неосъждан и спрямо него все още не е била прилагана замяна на наказателната отговорност с административна на основание чл. 78а от НК. Именно тези данни е следвало да има предвид ЛРС, когато е определял вида на наказанието. МОС намира за основателно искането във въззивната жалба за замяна на наказателната отговорност с административна.
Наличието на предпоставките на чл. 78а от НК се изследва към момента на извършване на престъплението, а не към момента на налагане на наказанието, както е приел ЛРС. По делото има данни, че подсъдимият Г. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 234 в, ал. 1 от НК и на основание чл. 78а от НК му е наложена глоба с решение по АНД № 267/2011 г. на Ломския районен съд. Това решение, с което Г. е освободен от наказателна отговорност по реда на раздел ІV от глава VІІІ на НК, обаче е влязло в сила на 28 май 2011 г, т.е. след извършване на престъплението по настоящото дело.
Въззивният съд намира, че са налице предпоставките за замяна на наказателната отговорност с административна на основание чл. 78а от НК, поради което на основание чл. 337, ал.1, т.4 от НПК изменява обжалваната присъда, като освобождава подсъдимия от наказателна отговорност и на основание чл. 78а, ал.1 от НК му налага административно наказание глоба в минималния размер от 1 000 лв.
При определяне размера на глобата съдът взе предвид чистото съдебно минало на подсъдимия към момента на деянието, неговото имотно състояние – той е безработен, няма собствено недвижимо имущество, от което да реализира доходи.
В частта, с която подсъдимият Г. е оправдан за извършено на 19 март 2011 г. деяние по чл. 234в от НК и в частта за осъществяване на деянията като продължавано престъпление – чл. 26, ал.1 от НК, обжалваната присъда е законосъобразна и правилна. Събраните на съдебното следствие гласни доказателства установяват, че неправомерното свързване на 19 март 2011 г. е осъществено от друго лице, а не от подсъдимия. След като второто деяние не е извършено от Г., то не е налице продължавано престъпление, реализирано Ч. деяниета на 25 август 2010 и на 19 март 2011 г, поради различното авторство.
Въззвиният съд намира, че на основание чл. 337, ал.1, т.4 от НПК обжалваната присъда следва да бъде изменена, затова

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯВА присъда на на РС-Л. от 20 октомври 2011 г. по НОХД № 411/2011 г, В ЧАСТТА, с която подсъдимият Г. А. Г. е осъден за извършено престъпление по чл. 234в, ал.1 от НК на пробация за срок от 10 месеца с определени пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни срещи с пробационен служител два пъти седмично, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
На основание чл. 78а от НК ОСВОБОЖДАВА подсъдимия Г. А. Г., ЕГН *, от Г. Л., У. “П. Б. № Х, българин, български гражданин, със средно техническо образование, женен, неосъждан, безработен, от наказателна отговорност, като му налага наказание глоба от 1000 (хиляда) лева.
Решението не подлежи на обжалване и протест.